Една мокра разходка из Будапеща

Няма начин, казваха ми запознати, да отидете в Будапеща, и да не ви окапят краката от ходене цял ден из центъра и цяла вечер из старинния град покрай Дунава, както и да не направите разходка по Дунава с лодка. Ами, има начин. Ако имате само два дни и през тях - три часа без противен, ситен, леден майски дъжд.
В късния следобяд, взирайки се съсредоточено през пляскащите чистачки в огромните, чак зловещи сиво-кафяви сгради покрай булевардите, сравнително лесно успяхме да намерим апратамента, който бяхме запазили за престоя си. На една малка, павирана уличка, току срещу комплекс от популярна хранителна верига, на която, разбира се, бе забранено спирането. Паркинг, оказа се, има сравнително наблизо - няма и шест-седем пресечки, освен ако не си късметлия и не намериш пролука в специално отделените от пътното платно отбивки за паркиране. Е, оказахме се късметлии като за първи път, и бодро изтопуркахме нагоре по стъпалата в жилищната сграда, наподобяваща, с извинение, модерен европейски затвор. Малкото дворче, обградено отвсякъде в тераси като английски двор, леко ни клаустрофобира отначало, но  след това му свикнахме - все пак, подготви ни психически за теснотията по улиците и надвисналите над главите ни масивни здания. Апартамента - две спалнички с преходен хол между тях, очевидно бе от шейсетте, но отлично поддържан, с високи тавани, врата към двора, прозорци без тераси към улицата и отлично оборудвана кухня. Използвахме дъжда и умората от пътуването като оправдание да останем в апартамента за вечерта, спертвайки си традиционна българска салатка с местно винце, купено на сметка от веригата отсреща - в който комплекс, между другото, си имаше малко фермерско пазарче, както и местенце да си изконсумираш вечерята/обяда/междинното похапване/пийване, ако не разполагаш с подходящо наоколо. Слава Богу, такива нещастни хора не се намираха и ние с Деси успяхме да се разположим за снимка сам-сами.

На следващия ден, въоръжени със стоицизъм и чадъри, бодро отметнахме задължителната разходка по брега на Дунав в централната част на Будапеща, притичвайки, прикляквайки и дивейки се гласно или с мимики и жестове на архитектурата покрай нас. Бедна ви е фантазията какво може да сътвори човек от камъка, ако си няма друга работа. Статуи, мостове, паметници и грандиозни, едно от друга по-напъчени сгради, обрамчени от масивни колони и фризирани прозорци, накачени една над друга по отсрещния бряг на Дунава спираха дъха ни на всяка крачка. Дъждът от време на време отиваше да си повали някъде настрани и ни даваше възможност да се огледаме малко по-свободно, отколкото надзъртайки изпод чадърите. Моята роля на фотограф, с която се бях нагърбил съвсем доброволно, разбира се, ми създаде образа на умерен мъченик, и стоически успявах да следвам Меги и Деси по петите, да се крия под арки, чадъри и дървета и все пак да ви позволя и вие да се докоснете, макар и съвсем мимолетно, до изброените по-горе красоти.

Апотеоза на грандоманското строителство, разбира се, беше сградата на унгарския парламент. Вторият по големина в Европа (след румънския, естествено, който пък бил втората по големина сграда в целия свят, ама за нея друг път), с 365 кули - по една за всеки ден (лесно се помнят), безброй стълбища - външни и вътрешни, които не се наехме да преброим най-малкото защото не влязохме да видим вътрешните, и почти толкова скулптури и статуи, накичени като брошки по стените създаваха неповторимо пиршество за очите и фотоапарата ми, и вероятно много, много мазоли по отрудените ръце на стотици скулптори, впрегнати да задоволяват източноевропейското его на унгарските владетели от 19-ти век.

 

След като се наситихме на двореца, разходката ни отведе по площада и малките, тесни улички на централната част, докато на дъжда не му писна от нас и ни прокуди обратно към квартирата.

След кратка отмора, изсушаване и лек спор точно къде да отидем, правото на по-силния (демек аз и Меги) надделя и се запътихме на разходка към близкия парк, в който би трябвало да намерим и замъка Вайдахуняд, ако го пиша правилно. Целият заобиколен с ров, понякога пълен с вода (тогава не беше), замъка определено е място, което си струва да се види, но не толкова набързо, както нас - имахме не повече от 30 минути до затварянето му. Кратката, но обилно хидратирана разходка завърши с бърза обиколка на паметника в парка, умерено шляпане по алеите в парка, и снимка пред някакво футуристично стъклено здание - оказа се офис на фирма, но понеже не са ми платили още нищо, няма и да ви кажа коя е.

Последната вечер в Будапеща времето отново ни даде да разберем, че с едно идване дотук няма да се разминем, и че може само на бегом да видим отвън прелестните дворци на Будавар, а за разходзка по Дунав хич и да не си помисляме. Виенското колело насред центъра обаче ни посрещна топло, сухо и приветливо, и от височината му успяхме да се насладим поне временно на размитите светлинки на стигащия до хоризонта град, в който, няма как, скоро пак ще отидем. Само че лятото. И отново с Мечо, няма как.

До Христовски водопад и Елена

Мечката се мие, чисти

във потоците сребристи.

Има ли за тебе пречка

Да постъпваш като мечка?

Ей такива едни стихчета ми се въртяха в главата сутринта, осъзнавайки колко разумна е мечката, и как дава светъл пример – алтернатива на ужасната перспектива  в адските жеги, които предричат метеоролозите, да се пържиш в собствен сос у дома.

Нямаше и две минути колебания (само относно конкретната посока), на две думи придумахме още едни приятели и стегнахме аламинут багажа, за да отскочим до прохладния Христовски водопад, пътем озарявайки с присъствието си балканското и, надявахме се, прохладно градче Елена. Леко зор ни дадоха само стръмните завои по пътя Твърдица – Елена, но с кратко престояване за бърза разходка по горските пътеки – отлично лекарство срещу стомашно неразположение - акостирахме на калдъръма в центъра на Елена. Спешните състояние изискваха спешни и кардинални действия,  и децата бързо успяха да уцелят вярното решение за възстановяване на бодростта и настроението.

Според местната метеорологична станция оттук бе минал смерч и бе отнесъл камъка, но това не ни спря да щурмуваме калдъръмената уличка към Даскалоливницата.

 Кратката разходка из старата ни история ни напомни, че това е първото в страната училище за учители. Странното му име дошло от П. Р. Славейков – сам той един от възпитаниците на това училище, като място, в което се „отливали“ подобно на свещи даскали.

Освен училището и Камбуровия хан, в историческия комплекс се намира още вкопаната в земята църква „Свети Никола“, датирана още от 16 век, както и най-големият храм в цяла Северна България до освобождението – храмът „Успение Богородично“, построен през 1837 г от богати еленчани, които още не били достатъчно извисени и съвременни, та да харчат парите си по жени и талиги. 

Няколко странни каменни надписа и изображения под покрива на храма ми направиха впечатление, но никъде не можах да намеря превод или информация за тях, така че и вие ще си останете щастливо невежи за тяхното съдържание, история и смисъл.

Не подминахме, разбира се, и Часовниковата кула и странният за мен "паметник" на МакГахън. За жалост Деси не успя да изкатери кулата, но затова пък дръзновено полетя към следващата ни цел - центъра на града

Запотени, но решени да не пропуснем нищо от красотите на града, минахме през туристическата спалня, впечатляваща най-вече с интересната си елха на стената, централния площад, къщата на Иларион Макариополски със спиращ дъха зелен двор и разтуптяващи сърцето ми на стар винар истински дървени бъчви, открихме нова и модерна скулптурна група (по модерному инсталация), и не подминахме, разбира се, кафенето на Мина.

Така въпреки очакванията ни, единственото прохладно място в Елена се оказаха дебелите сенки покрай каменните дувари, както и хладилника на механата, дарил ме с изпотена бутилка божествен "Старопрамен", където заслужено възстановихме загубените по време на разходката ни калории. Единственото ни спасение в жегите бе и крайната цел на екскурзията ни – Христовския водопад. Естествено, взехме разумното решение да не отидем до водопада по обичайния маршрут, следвайки табелите и да вървим 600 м по черен път и полянки, а отбихме директно до с Руховци, оттам към Христовска махала, откъдето след кратко спускане по сенчеста горска пътека се озовахме точно на водопада, и завършихме славно пътуването си  - кой на сенките по скалите, кой смело в гьоловете под водопада.