Има места, в които времето сякаш е спряло на стоп-кадър, като от филм за Апокалипсиса. Там дори вятърът се промъква на пръсти, и листата почти не трепкат, за да не смутят покоя на камъните. Там се ходи със смирение, и се тръгва с лека тъга и копнеж някога пак да се докоснеш до тази първична, натежала от спомени и духове тишина.
Недалеч от Ивайловград, скатано в планината, спи едно такова селце и чака хората да го разбудят отново. Порутени каменни къщи, пропаднали покриви, напукан асфалт и лози, облекли скелетите на хорските домове. Селце, затворено като в кехлибар, с онова носталгично усещане за минала топлина и уют. Само на 1 км от границата с Гърция, с. Горно Луково е едно от най-мистичните кътчета, на които съм попадал.
Характерното за него е, че почти няма къща от кирпич, а само от камък. Долен етаж, горен етаж, дувари, покриви – всичко е от жълто-сив дялан камък, който за разлика от тъмния не навява мрачни усещания, а някак поема и отразява слънчевата светлина така, че усещаш почти физически топлината и уюта на тези домове.
Някога процъфтяващо и голямо село, днес в него живее само едно семейство и една сама жена, а през лятото идвали още трима човека. Ако ходите през лятото, вземете си вода – никъде в селото няма да намерите чешма или изворче, освен ако не потърсите хората, които със сигурност ще ви напоят както с прохладна, току-що извадена от кладенец водица, така и с истории за печалната съдба на селото.
Някога огласяна от черковен звън и песнопения, днес църквата в селото е няма и порутена. За щастие вътре в нея са започмнали реставрационни работи, и искрено се надявам някой ден тя отново да оживее. И покрай нея и селото.
Неговият по-оживен съсед, с. Долно Луково, също пази очарованието от миналато, но животът в него продължава да упорства.
Младежите бяха излезли, надявам се за малко.
А и неостаряващите традиции намират чудесна почва в селото.
Освен
пасторалната атмосфера, пази в себе си и една местна забележителност – старата църква
„Св. Константин и Елена“. Трудно ще я намерите, без да питате, още по-трудно ще
влезете, тъй като е постоянно заключена и ключът се намира в кметицата на
селото. За наше съжаление него ден кметицата отсъстваше, и не успяхме да се
порадваме на стенописите в църквата, рисувани само от местни жители и затова,
макар не така майсторски, със сигурност си заслужава да се видят. Самата църква
била построена тайно, за една седмица без никакви разрешения от тогавашните
турски власти, и нарочно създадена без куполи, кръстове, камбанарии и каквото и
да било друго, която би отличила църквата от обикновен обор. Друга рядка особеност
на църквата е аязмото в самия олтар – нещо рядко срещано не само в България, но
и по света. За съжаление не успяхме да видим лично всичко това, но пък си
тръгнахме с надеждата, че има за какво да се върнем отново тук, назад във
времето.
