Еменска екопътека, или каньона на река Негованка

Имахме път към Търново, свободно време около два-три часа, и най-вече желание да поскитаме из някоя от околните екопътеки. Този път в увеличен състав - четирима души, без да броим кучето, и поради наличието на последното любимата ни Хотнишка екопътека рязко отпадна от възможните дестинации. След кратко двоумене заложихме на каньона на река Негованка, по-известен под името Еменска екопътека - най-старата екопътека в България според неназовани източници в интернет.

Намятахме се по колите и поехме по пътя за София. Петнайсетина километра по-късно, вдясно хванахме отклонението за с. Балван, и след него идва село Емен. Паркирахме на централния площад, за да закупим от единственото магазинче в селото хляб, вода и сушена наденица, защото си знаем, че на подобни походи без провизии не може. След кратък разговор с добронамерената продавачка научихме, че било желателно да оставим колите тук, в центъра на селото, и да продължим пеш нататък, не било далеч - няма и три километра. Горе, в началото на пътеката, имало опасност от кражби по колите. Въпреки риска решихме да отидем дотам с кола не от мързел, а по причини, които само ние си знаем.
Действително, продължавайки по пътя извън селото, след един остър десен завой стигнахме до леко уширение на пътя, от което започва и същинската екопътека. Съдейки по табелите, щедро набодени по околните дървета, тук е раят на автоджамбазите, затова прибрахме всички документи и другите по-ценни неща от колите, и се спуснахме по пътечката, която пресичаше боровата горичка.

След нея излязохме на ръба на каньона на река Негованка, където думата "Уау" има собствено, уникално значение. Стъпили на ръба на вероятно почти стометровата пропаст, която е издълбала реката през милионите си години съществуване, и съзирайки пред себе си внушителния, прорязан в скалите каньон няма как да не въздъхнете от съжаление за това, че природата не ви е надарила с крила, та да може да полетите над тези красоти. 

Според информацията каньона е един от най-дългите в България, над 1 километър, и определено е сред най-впечатляващите, наред с прекрасните Родопски каньони. Някога тук е имало чудесна екстремна екопътека с дървени мостчета, които са пресичали скалистите пропасти на няколко места, но днес мостовете са изгнили, неподдържани, и забранени за преминаване като изключително опасни. Надявам се някой ден и тук да възкръснат мостчетата, и както на други места в Стара планина и Родопите човек да може да тества вестибуларния си апарат над бучащата някъде ехееей, долу в ниското река.

Самата пътека покрай каньона е много лека и приятна за разходка дори и за кучето. След двайсетина минути покрай ръба на скалите тя влиза в една горичка, която нарекох "Сбор на кривите дървета", и някъде там се натъкнахме на първото водопадче. 

След още малко преход покрай скалите се озовахме високо над V-образния завой на реката, където се намира и прочутият водопад. 

Следва стръмно, но не чак есктремно спускане по леко кална пътека, покрай която за щастие има дървета, за които се хващахме чевръсто, за да не слизаме в стил "бобслей". Веднъж озовали се долу в ниското, до реката, вляво от нас по течението може да се стигне до изкуствения язовир, в който се влиза Негованка, а вдясно е пътеката за водопада. Лъкатушейки под отвесните скали, провирайки се между валчести морени и пресичайки реката по прелестен дървен мост, обрасъл с мъх, най-после се озовахме на брега на вира, и пред нас се изви в шеметния си скок и кално-сив цвят прочутият водопад "Момин скок".

Наречен е така заради една легенда - познайте каква? Да, точно така, по време на турското робство от отвесните скали и над този водопад български моми са скачали, за да спасят честта си от турски бейове. Езерото, в което падат от десетина метра водите на вопопада, би било много красиво през лятото, когато водата вече е избистрена, но и сега то имаше своя чар.

Набързо спретнахме един пикник на усойното място, седнали на удобни за целта камъни, и не забравихме да приберем остатъците от обяда. Един съвет - горе, покрай пътеката, има далеч по-приятни за почивка и животоддържащ прием на храна и съживяващи течности места.

В края на езерото съзрахме и един "корал", образувал се от пяната на вопопада.

 А нашият най-млад спътник постоянно се чудеше иззад коя скала да ни издебне в крачка.

Обратният път върви по същата пътека. Превзехме стръмното изкачване, като дори не успяхме да си окаляме коленете, и лежерно се отправихме обратно към колите, които за наша изненада бяха непокътнати.




Цялата разходка, ведно с почивката до водопада, трая не повече от 2-3 часа, и силно я препоръчвам на всеки, който има път в тази посока, дори и да не е активен турист - трудността и се родее с това да направиш разходка из всички магазинчета в кой да е МОЛ в страната, при условие, че качваш стълбите пеш. Става и за куче. Разбира се, през пролетта, когато дърветата наоколо са раззеленени, а водата не така кална, очарованието ще бъде още по-голямо.
На връщане в с. Балван ни изпратиха класическите Пижо и Пенда, весело изправени на централния площад

Музей на здравето, Одрин

Сравнително често, когато се събудим някой почивен ден, нямаме идея за пътуване по познатите ни градове и места наоколо, и ни се ще да се потопим в малко по-различна атмосфера от нашенската, палим колата и отскачаме до Одрин. Пътя е колкото до Пазарджик, ако не броим висенето по границата, което понякога може да отнеме часове, особено ако тръгнете в петък сутрин - тогава е пазарния ден в Одрин, и десетки български коли и микробуси се втурват към пазара край река Тунджа, за да напълнят багажниците с дрехи и домакински вещи на цени в пъти по-евтини дори и от Димитровградския пазар.
Тъй като на всяко ходене разглеждахме и пешеходния център, и джамията Селимие (отвън и отвътре), и новите квартали, и МОЛ-а (открития и закрития), и мислихме, че общо взето сме видели всичко в този град, с изумление прочетохме за един музей, който се явявал втората по атрактивност и посещаемост забележителност на Одрин (след джамията, разбира се) - Музеят на здравето. Нямаше как след тази реклама да го прескочим, затова и още на следващото пътуване това ни беше първа цел, дори преди дюнерите на главната. Турците са се погрижили за лесното намиране на музея - още в началото на града, идвайки от България, преди да пресечете моста, следете табелките - вместо по моста, завийте наляво по пътя, и след около километър ще видите пред себе си джамията и куполите на самия музей. Непосредствено преди тях пътя прави рязък 90 градусов завой наляво, и веднвага след завоя трябва да свиете вдясно, за да пакрирате до входа на Музея. Паркинга, разбира се, е платен, както и входа на музея, но си струва, да знаете.

През 2004 г този музей е спечелил приза "Най-добър музей на Европа", и макар със сигурост да има други музеи, които да са по-богати и впечатляващи, този със сигурност ще го запомните.
Построен през ХV в в двора на джамията като медицинско училище с болница от властвалия тогава султан Баязид ІІ, първоначално комплекса обслужвал болни с всякакви проблеми, но впоследствие с годините се специализирал в лечение на психично болни пациенти. По времето, когато в Западна Европа като цяло хората със сериозни ментални проблеми не само не били лекувани, но и били убивани и изгаряни на клади, в тази болница за пръв път в света е документирано лечение чрез революционни за времето си методи: с помощта на музика, успокояващ ромон на вода и ароматерапия. Болницата и школата към нея просъществували докъм Руско-турската война, след което целия комплекс бил разрушен, отчасти възстановен в началото на 20-ти век, след което бил прехвърлен на Тракийския университет и едва в края на века бил изцяло реставриран и създаден в сегашния с вид.С помощта на Музея на мадам Тюсо били създадени и стотиците восъчни фигури, които с поразяваща естественост имитират истински хора, и реално правят този музей толкова забележителен.
Вдясно от входа, на който ни посреща бюст на султан Баязид ІІ, след като пресечете малкото озеленено пространство, ще се озовете на един ограден от всички страни двор с каменна настилка,фонтан и кладенец в средата, около който са построени лабораториите и залите на някогашното медицинско училище.

Всяка една от стаите ще ви върне в историята назад, и ще ви накара да се почувствате като пътешественик във времето благодарение на мйсторството, с което са изработени както фигурите, така и цялостната аранжировка на отделните помещения. Ще усетите както тишината и монотонния глас на лектора в студентските зали, така и болката на пациентите и съпричастността и вниманието на лекуващите ги в демонстрационните зали за медицински опити, и ако сте се изморили от емоциите, може да поседнете в един от ъглите на двора, където за вас са направили малки дървени пейки. 

Излизайки от училището, вдясно се намира и входа към болницата. 

През един тих и озеленен двор, от двете страни на който от който се намират помещенията за регистриране на пациентите, за готвене, пране, складове и други помощни постройки, се влиза в куполовидно построена сграда с множество вътрешни отделения и стаи, в средата на която е изграден атрактивен мраморен шадраван. 

В дъното, зад шадравана, навремето е била нишата на оркестъра (днес бутафорен), чрез музиката на който са лекували пациентите. 

В отделните ниши и стаи под купола са пресъздадени пак с восъчни фигури с покъртителна естественост сцени от ежедневието на болницата и лечението на различни страдащи пациенти, на фона на тиха музика и ромон на вода от шадравана. 

Единствено благодарение на тълпите туристи, които ще ви ръчкат и бутат, настъпват и говорят на висок глас може да се върнете обратно в нашия свят, и да подирите изхода на музея, който ще ви отведе в двора на джамията, действаща и в момента като храм.

 На излизане от нея пък ви очаква шарена сергия с всевъзможни балони, сувенири и неща да похапване, ако обиколката из историята ви е изгорила повече калории.

А, да, и ако ходите там и знаете турски или английски по-добре от нас, моля попитайте за какво са служили едни странно наподобаващи конкретни детайли от мъжката анатомия каменни фигури, небрежно нахвърляни в двора на болницата, които ще видите на снимките, и да ни споделите отговора.