Вече на преклонната 87-годишна възраст моята баба Катерина продължава да живее праведен християнски живот, спазвайки, доколкото може, повечето разумни повели и ограничения на църквата. Както за всеки ревностен християнин, така и за нея манастирите са свети места, за които човек копнее с трепет и посещението в кое да е от тях е празник за душата. От доста време нейното желание бе да посети най-голямата светиня по нашите земи – Светата Рилска обител, да заяви там литургия за здраве - колкото за нея, дваж повече за многобройната й челяд, и да се докосне до мощите на Свети Йоан (неправилно, но упорито наричан Иван). Какъв по-добър подарък за рождения й ден – 16 юли - можехме да се сетим, освен да направим за нея тази малка поклонническа екскурзия до Рилския манастир.
Натоварени рано-сутринта на колата аз, тя и леля ми поехме по дългия над 300 км само в едната посока път с ясното съзнание, че повечето време от деня ни ще премине в автомобила, и че освен крайната ни цел ще е трудно да се отбиваме по пътя на други места, освен да правим краткотрайни спирки по бензиностанции, ако искахме да стигнем, да разгледаме манастира и да се върнем преди мръкнало. Устискахме пътя по магистралата, след това завоите покрай язовир Искър, и на влизане в Самоков вместо кафе решихме ей тъй, мимоходом, но напълно в духа на пътуването ни, да посетим едно мое старо любимо местенце – Самоковския манастир „Покров Богородичен“.
Вида на калдъръмената уличка, дървената порта и каменната ограда ни върнаха в едно възрожденско минало, позагубено в много от градовете на страната ни. Още на входа миловидна жена на средна възраст – продавачка на цветя – ни подсказа откъде да си налеем светена вода (и ни подари малко пластмасово шише, когато разбра, че не си носим), упъти ни и откъде да вземем за пиене лековита вода. Пристъпвайки в потъналия в зеленина и камък двор ръмящия до момента дъжд престана и мигом свежия аромат на трева, пръст и цветя изпълни гърдите ни. Проста, кафяво боядисана дървена врата, ни отведе в полумрачното предверие на старата каменна сграда, откъдето през извития свод пристъпихме в църквата. Уютният полумрак, пронизван на места от промъкналите се през тесните прозорци оскъдни слънчеви лъчи и отблясъците от обкова на иконите, примесен с тихият напев на мъжки глас откъм олтара и тихо женско песнопение, аромата на тамян и догарящи свещи, вплетен в тежкия дъх на старо дърво ни отведе мигом столетие назад във времето. В църквата имаше десетина човека, повечето прави, неколцина коленичили, които с мълчание и чести прекръствания слушаха молитвата. Младият отец очевидно не бързаше да претупа текстовете, пееше ясно, бавно и спокойно, излизаше от олтара навремени и чинно, във всички посоки, енергично поклащаше кадилницата.
С пълни очи баба ми гледаше и попиваше всяка секунда от това време, всеки милиметър от иконостаса, тавана и стените на църквата, всяка молекула аромат и не знам дали в момента можех да намеря някъде по земята човек по-отдаден на Бога, и по-щастлив от нея.
Запалихме традиционните свещи, изслушахме почти докрай молитвата, тихо пристъпихме навън и обиколихме потъналия в зеленина двор на манастира. Освен старата църква, строен през 19-ти век от за Девическия метох към Хилендарския манастир, в обителта има още няколко сгради – магерница, стаи за отдих и стара, все още нереставрирана постройка, в мазето и стаите на която през 1871 г се е крил сам Левски, когато е създавал тайния революционен комитет в Самоков. В дъното на двора тече чешма, чиято вода – твърди се – лекува стотици болести, и да налеят от нея идват хора не само от града, а дори от София и Варна.
След кратката и освежаваща почивка потеглихме отново с дъжда към Великата рилска обител, крайната величава точка на нашия поход. Пътем хапнахме традиционната за района пържена пъстърва, и сред изливащ се над главите ни порой акостирахме на препълнения паркинг пред Рилския манастир. Място, разбира се, нямаше, затова оставих баба ми и леля ми възможно най-близко до входа, и се отправих по пътя покрай манастира да диря място за колата. Почти километър по-нататък разбрах, че няма да я бъде тая и обърнах обратно колата. Че е свещен този ден разбрах още когато влязох обратно на паркинга, и черен лъскав джип току пред входа на манастира потегли от мястото си. Докато успея да наместя колата в освободеното място, дотърча здравеняк с черна тениска и отнесе 4 лв такса за паркинга (за цял ден, брат, не се притеснявай). Промъкнахме се през тълпата туристи в двора, балансирайки едновременно върху мокрите камъни, хванали с една ръка баба ми, с друга чадърите и успяхме да стигнем почти сухи до огромната, пъстра и величествена църква, извисила се над главите ни. Следвайки потока вдясно, пристъпихме през мраморния праг в огромната, осветена като ден църква, почакахме десетина минути, за да накупим свещички (50 ст най-евтината) и светена вода (1 лв шишето) и се засрамих от опита си да оставя мокрия чадър на земята под един стол (това да не ви е гардероб, ей, господине). Минахме с тълпата покрай гроба на цар Борис Трети, след това тихо пристъпихме към покритият с плащ дървен ковчег с мощите на Свети Йоан (млад послушник ни каза, че няма как да ни покаже нищо от мощите, само свещеник можело да отваря плаща). Това, разбира се, бе едното от изконните желания на баба ми – да види и докосне мощите, и затова тръгнахме да търсим свещеник. Зад една колона намерихме благ, на средна възраст отец, който бавно, уморено, на пресекулки четеше лични молитви на всеки, който се спреше пред него. След края на молитвата той ни отведе до мощите, отвори ги, изчака опашката да премине и след това отново зад колоната отвори молитвеника и отпочна лична молитва за здраве на баба ми. Оставих ги сами и се възползвах от момента да обиколя манастира тичешком между ручеите вода, които се изливаха от небето.
Сега се чудя – коя ли от двете светени води е по-светената?
Няма коментари:
Публикуване на коментар