Кратка спирка в Пирот

По ред причини тазгодишната традиционна пролетна екскурзия извън пределите на страната ни не можа да се осъществи. Докато изпращахме тъжно пролетта и се чудихме кое родно кътче да посетим отново, верни на думите на поета „Човека е човек, когато е на път“, не щеш ли, ученическите матури изведнъж ни направиха щедър подарък – неучилищен ден в понеделник. Ето как, озовали се рано сутринта в петък в офиса, пред нас изведнъж блеснаха три почивни дни, без да броим настоящия. Набързо погледнах работния календар, зачеркнах мимоходом всички задачи, които търпяха отлагане, хвърлих един решителен поглед към половинката си на отсрещното бюро и казах:

- Май в понеделник нямаме какво толкова да правим, което да не можем да направим във вторник…

Миг размисъл, и отговора долетя:

- И накъде предлагаш да запрашим?

Сведохме две глави над екрана на компютъра, отворихме картата на България и околностите и бучнах пръст в Ниш.  

- Ей това тук, ако помниш, го пропуснахме миналия път като се връщахме, защото валеше. Сега май няма да вали. И за да не ни е скучно само там, после два дни в Белград, че досега все го минаваме на транзит?

Кратка справка в Синоптик потвърди думите ми, следващата справка в Букинга ни показа свободни апартаменти току на пешеходната улица в Ниш, както и такъв на 10 минути пеш от храма „Св. Сава“ в Белград на цени,  на които е трудно да откажеш, и час по-късно багажника на „Фабията“ ентусиазирано пое в утробата си пътническия куфар, раницата на Деси и лаптопа, за всеки случай.

Няколко часа по-късно на границата си взехме довиждане с Фейсбук и претръпналите към внезапните ни зачезвания роднини, включихме телефоните на самолетен режим и отлетяхме по новата магистрала в Сърбия. Докато се стрелкахме със 120 км в час, край нас отлитаха полета с трактори и безгрижни стада, и чак ми домъчня за стария път, който се виеше края тях лежерно като панделка. Сякаш предугадила настроението ми, магистралата край Пирот внезапно свърши, но преди да продължим по пътя решихме да се отбием до града за кратка спирка. Центъра му не успя да ни спечели, затова направихме тържествена обиколка около площада, и обърнахме колата към крепостта, където за наше учудване намерихме бързо свободно място.

Крепостта, наречена Момчилово кале, според историческите източници била създадена от българския Момчил войвода през ХІV век, за да охранява входа на Нишанското дефиле. Дълги години охранявала българските земи, в крайна сметка през 1885 г – последната голяма битка на крепостта, тя била ожесточено  защитавана от сърбите срещу българската войска, но в крайна сметка един снаряд, попаднал в складовете с боеприпаси, решил съдбата й, възстановил историческата правда и крепостта попаднала отново в български ръце. За съжаление за кратко, тъй като след войната т.нар. Велики сили върнали обратно град Пирот на Сърбия.

Оказа се обаче, че крепостта е в ремонт, портите бяха залостени както в едни отминали времена пред чуждите нашественици, и не ни остана нищо друго, освен да я обиколим отвън чак до задната й част, където ни посрещна като с плесник в лицето неподражаемото ухание на обор с неколцина умрели и забравени там слонове. Нямам идея дали това влизаше в плановете на сърбите като средство да не допускат чужди лица по време на ремонта на крепостта, или просто беше за каляване на духа и волята на клетите туристи, но по задната част на полата на Меги дълго време след това стояха две прашни следи от петите на обувките й.

Кратката обиколка на паркчето пред крепостта ни даде възможност да поемем въздух почти с пълни гърди, и под бодрите възгласи на работниците, които сглобяваха нова детска площадка, 

триумфално и почти незалитайки минахме по най-дългата алея покрай реката, поседнахме за кратко на пейката, изпълнена с писмена като староегипетска гробница, 

и на връщане по алеята се натъкнахме на произведение на изкуството, за вида на което и до днес в семейството ни цари разногласие. 

Върху постамент, наподобаващ разрушена крепостна стена, гордо се извисяваше грамада от каменни плочи, прихванати с арматура, която на мен ми приличаше на петел с разперени крила, бодро кукуригащ към купестите облаци над главите ни, а според Деси това било някакъв митичен Пегас, но какво да очаквате от дете, чиято страст в живота са конете?. Меги запази самообладание и прояви мъдрост, без да вземе страната на който и да е от нас, та на какво й прилича на нея, можете да я попитате сами.

Удовлетворени, че видяхме каквото може да се види в Пирот за кратката почивка, пришпорихме колата към Ниш и забележителностите му, които ни очакваха, надявахме се, повече от хазяйката ни.