Въженият мост до с. Лисиците, Кърджали

Ако имате един свободен ден, желание за малко приключения и добра компания със здрави обувки, може да отскочите до Кърджали и да направите това, което ние не довършихме: да се похвалите, че сте минали по най-дългият висящ въжен мост в България (това поне сторихме), да се качите до крепостта Моняк, откъдето, казват, се разкривали приказни гледки към язовир Студен кладенец, Кърджали и изобщо към Източните Родопи; да се потопите в забравата на времето в с. Лисиците, където няма пътища, няма и много хора вече, и съвсем пък няма лисици, но за сметка на това имало чешма с петолъчка, и да се позачудите за пореден път с каква цел древни хора са дълбали трапецовидни ниши по скалите в древното светилище Чит кая. 
Ние, за жалост, нямахме цял ден, и след като похапнахме обилно пържен шаран и панирани ядки от шаран (за несведущите - обяснения на лични) на един от най-именитите плаващи ресторанти в язовир Кърджали - Моби Дик, с натежали стомаси поехме на лежерна разходка до прочутият с името си "Българският Голдън Гейт" въжен мост над язовир Студен кладенец. 

Тук е мястото да обърна внимание на бъдещите посетители на този плаващ ресторант-понтон, че освен с приличната си кухня той ме впечатли и с арабското си отношение към времето за обслужване, както и към хигиената на храната - никъде другаде не бях виждал да се размразява агнешко месо в кофи на пода по коридорите. Идеята да похапнем набързо, сядайки в 12.30 ч там, ни даде възможност да се насладим на гледката на язовира повече от два часа, първите три четвърти от които прекарахме в трескаво оглеждане на персонала, който се щураше сред навалицата от посетители все с чужди порции храна върху подносите. 

В крайна сметка се оказа, че разполагаме едва с два часа за планираната разходка, което мигновено стесни възможностите само до една - да се полюлеем на моста и да видим Вкаменената сватба. 
Пътят до моста не е труден за намиране - просто не търсете с. Лисиците на навигацията - тя коректно ще ви отсвири, тъй като път дотам с кола няма. Единственият начин да стигнете до селото е по вода или пеша по въженият мост. А до моста може да отидете с влак от Кърджали, или с кола до края на с. Широко поле. Разумно избрахме вторият вариант, тъй като влакът дотам пътува само два пъти на ден, и навигацията послушно ни заведе до центъра на селото. С едно само питане разбрахме, че трябва да продължим по пътя, без да се отклоняваме никъде, дори когато той изчезне и някъде там, в края на черният път, когато започнае да става каменист и непроходим, да отбием колата и да продължим по него пеша. Така и направихме - карахме, докъдето успяхме, паркирахме до колата на други ентусиасти - двама души, без да броим кучето им, и продължихме пеша десетина минути, докато стигнахме до разклонение, където изпаднахме в дилема.

 След кратко суетене и логични размисли, мерейки посоките по слънцето и положението ни в навигацията другите туристи позвъниха на свой познат, очевидно патил си по този преход, и поехме по правилният път наляво и надолу. Скоро стигнахме жп линията, по която поехме надясно и след още пет минути пред нас се се мернаха руини от цивилизация - полусъборена тухлена сграда с пейка отпред и все още запазена външна тоалетна, като помежду тях гордо се кипреше и нова бяла кутия, подобна на фургон. 

Това, оказа се, е ЖП гара с гордото име Желязна врата - единствената спирка за с. Лисиците. Пресякохме ЖП линията и след пет минути по черен път в борова гора стигнахме и до прочутият мост. 

Построен през 90-те години, след като предният мост се срутил, той и до ден-днешен представлява единствената сухоземна връзка на неколцината жители на селото със света. Макар и поизгнили тук.-там, дъските му са здрави и може спокойно да ходите по него, докато снимате или просто блеете по красивата понарама наоколо, без риск да пропаднете. Идеално място е и за риболов, или поне за подпиране на въдиците, тъй като за половиният час, който бяхме там, риба така и не се закачи. 

Опасенията ни, че като е толкова дълъг - цели 260 метра, ще е и нестабилен и ще се клати, изцяло се опровергаха за мое съжаление, тъй като опитах да създам весело настроение в спътниците си, друсайки се и мъчейки се да отклоня в хоризонталната плоскост това стабилно съоръжение.

Погледнах с копнеж към скалата, на върха на която май се намират руините на крепостта Моняк, но след кратко съвещание решихме да пропуснем варианта да посрещнем залеза на крепостните останки. 

Отпадна и посещението на с. Лисиците, за сметка на което предпочетохме посещението на Вкаменената сватба. Дадох си обещание, че някой ден, ама непременно, ще се върна по-рано тук, без да обядвам в Кърджали, ще се кача до крепостта, после ще ида и до селото, и до светилището, и изобщо ще си изпълня програмата максимум за това място... ама друг път. Така че ако има мераклии, обувайте планинските обувки и свиркайте. 
Ние си тръгнахме все пак горди, че успяхме да се снимаме на моста, и отидохме на сватба. Вкаменена, ама сватба. За нея - после.